“Провинцията всякога е била огнище на даровити поети и художници: не малко едри имена в изкуството ни са дошли от там. Някои от нашите художници са си пробили мъчно път в София; необходими са били години на борба, на търсене, на възход. Имало е случаи, когато са се налагали изведнаж имена, без митарства, смело, - носейки едничкото оръжие на битката  на културното поле на племето: дарбата.” Васил Стоилов  по повод първата  столична изложба на Стоян Василев през 1939 год.

Роденият  в Пазарджик  художник Стоян Василев ( 16.04.1904 - 23.03.1977), завещава на родния град цялото си художествено наследство и лична бибилиотека, както и личен архив.
В момента  във фонда на Художествена галерия „Станислав Доспевски” са инвентирани над 2 812 творби, над 1200 ръкописа и архивни материали в ТД
„Държавен архив” Пазарджик и 1206 тома в библиотеката на Народно читалище „Христо Ботев” Пазарджик.
 Всичкото това богатство е вълнуващ разказ за изграждането на една артистична чувствителност, за нейното хармонично и целенасочено развитие, за учителя и неговите учители, за човека, приятеля, пътешественика, бохема, страстния колекционер на музикални инструменти и часовници, за  твореца. Разказ за един честно и почтено извървян творчески и житейски път.
Трудно и смущаващо е да се събере мозайката на неговия многопластов портрет, в който граници между творец, личност и учител няма, както няма и периоди в изкуството му, а има развитие и осъвършенстване на художествения език и изразните средства, освен ако не се следва неговия собствен разказ. Разказ, в който Стоян Василев “живее със времето, което неминуемо изменя виждането и разбиранията, които вчера са едни, днес – други , а утре ще видим”.

В ръкописа “Поглед към миналото”, малка недатирана тетрадчица - изповед е описано най-ранното му детство на 13-тото от 14 деца в семейството, на което са обещали да купят обувки, когато премине в първи клас на прогимназията, но така си и остава с панагюрските цървулки; за пердаха, който изял за изгубената гугла, за юношеството му, разкъсано между любовта към музиката и живописта, за влечението му към поезията и както самият е записал, за  “онези неща, които са озарили душата ми  и са ме подтикнали в борбата за живот и творческа изява”.
“...Аз съм се захласнал по кеменетата, въздишам, че нямам на разположение цигулка, мислейки си, че ако я пипна – цигулката и лъка, непременно ще засвиря като тях, а може би и по-хубаво. Така се разтапях от мъка всяка вечер, като ги слушам тези изкусни цигулари и един кларинетист. Но да притежавам инструмент на онова време ... бе неосъществима мечта. По късно ми падна цигулка от мои близки и след като я стегнах и просвирих съвсем сам, без уроци, същите си я вземаха. Минаха много години, аз все жадувах за цигулка или кларинет. И сега, когато почнах вече да печеля, си купих цигулка, а в последно време и кларинет, за да задоволя онова силно чувство на желание да свиря ..., което не ме остави на мира още от най-ранно детство. Но мога да кажа, че над всички най-съкровени желания по музиката си останаха непобедимите желания по изобразителното изкуство и то живопис. Тези желания ми станаха мои плът и кръв и аз приех живописта като съдба и вложих всичките си сили и копнежи по нея....”
Не се учудвайте, че Стоян Василев се научил сам да свири на цигулка – по-късно по свой начин, също сам е  научил немски език.

Биографически съдбата на Стоян Василев емоционално и професионално е свързана с Пазарджик. Не само, защото тук са първите му творчески изяви още като ученик и студент. Година след завършване на Държавната художествена академия той се завръща в Пазарджик, където учителствува в Мъжката гимназия “Иван Аксаков” в продължение на 7 години, като междувременно работи като уредник в Археологическия музей “Иван Войводов” към Читалище “Виделина”, инициира създаването на Културно просветното  дружество “Родно изкуство”, имащо за цел “да се окрилят и ограмотят в художествено отношение Пазарджишките младежи”, участва в Музикално дружество “М-ро Георги Атанасов”, в Спортното дружество “Христо Ботев”. Дори и напускайки Пазарджик той продължава да устройва изложби в родния град до края на живота си и е един от ентусиастите за създаване на самостоятелна художествена галерия   като дарява “най- доброто” от ателието си.
В Пазарджик се формира неговата образна чувствителност и тематична определеност: от художествените сбирки в кожухарницата на баща му, превърнала се в своеобразен културен клуб; от чудните движения на танцуващите циганки в неговата махала, от старините на Пазарджик, които “запечатва за времето, усещайки, че си отиват за да отстъпят път на новото” – Стария затвор, Куршум хан, Хамама, Берберницата, Старата часовникова кула; от учителите си, личностите на Пазарджик, зевзеците, театралите; гостуванията на известни личности като проф. Никола Маринов, проф. Николай Райнов, проф. Харалампи Тачев; от културните прояви, битовите ритуали; събитията – Падането на Одрин, Голямото наводнение 1911 година и др.

“Работил като учител, живял като творец” - успешното паралелно упражняване на двете дейности - учителска /25 години/ и творческа / до края на живота си/, развиващи се с еднаква важност и задълбоченост. “Обикновено са свикнали да казват за учителите по рисуване, че те са добри работници в своята  работа, обаче лоши художници. На това схващане успешно се противопоставя и доказва младия гимназиален учител Стоян Василев.”- Сава Манолова /из немския печат/. По своя инициатива Стоян Василев изисква от Министъра на Народното просвещение двугодишна специализация в Германия с цел да се запознае с новите методи на обучение по предмета “рисуване” в немските училища. В своя дневник-речник е записал: “Ние много държим на този предмет, като такъв, който има голямо значение за правилното възпитание на младежта”. Вероятно тогава / 1937 – 38 год./ е създал и контакти с Българо-немското дружество в Франкфурт на Майн, Съюза на изкуствата в Салона на изкуствата в Хамбург и Немско-българското културно дружество в Берлин, организирали неговите самостоятелни изложби през 1940, 41,43 год. в Германия.
Служейки на собственото си верую: “Да бъдем внимателни спрямо учениците си, защото те са строители на устремна нова България”, той предава своя педагогически опит чрез множеството статии по въпросите на изобразителното изкуство и ръководството за учители по рисуване “Чисто и приложно рисуване”. А класичния строеж на неговите картини по много категоричен начин свидетелства, че той има на какво да научи своите ученици.

А ето как го описва Хуго Зикер при запознанството им на изложбата му в Хамбург: “Той е голям строен мъж, с високо чело и тъмни бадемоформни очи, които свидетелстват, че люлката му е близо до изтока. Но както техниката на Василев, която усвои в Държавната академия на изкуствата в София, е от европейско естество, така и самият той е един истински светски човек, който със самоувереност умее да забавлява гостите си при чаша превъзходна сливовица”. Със своето очарование – лично и на “слънчевите” си картини Стоян Василев е един от първите посланици на българската школа,  култура и държава в чужбина. По нататък в отзивите за неговите изложби срещаме: “Василев принадлежи към тази генерация от художници на Велика България, да притежава собствен стил - без чуждо влияние и това е, което кара немската душа да го разбере и му направи радушен прием” или “картини от една страна, която крие в себе си безкрайни тайнствени прелести, като приказките на 1001 нощ.”

“Художникът с точен адрес” е може би най-универсалната характеристика на творчеството на Стоян Василев, възторжено и безрезервно приемано както  у нас, така  и в чужбина, както от критиката, така  и от публиката. И днес неговите картини продължават да бъдат интерес за ценители и колекционери. Къде е разковничето на този директен контакт със зрителя? На първо място в неговата класичност, намираща израз в композиционният строеж на картините, в архитектурната и перспективна вярност, различна и причудлива гледната точка, която владеят големите майстори. Авторът притежава необходимата академична грамотност, обогатена от наслоенията на световния художествен опит. Но такива художници има много. Отговорът ни дава самият Стоян Василев: “Моята любов към изкуството е била винаги да отразявам искрените трепети на душата си. Без емоции, без чувство няма изкуство. За изкуството се изискват чувство, простота и искреност.”
Още в най-ранните му изяви известният и много обичан български художник Васил Стоилов предусеща появата на ново явление в българската живопис – раждането на пейзаж - картина, нещо което до този момент в нашето изкуство няма.
Търсейки корените на това неповторимо по своето художествено и естетическо въздействие явление, ще тръгнем от неговата съзерцателна природа, от неговия авантюристичен дух да открива и покорява, от учителите: Цено Тодоров, от когото е научил “да вижда просто света, да го обича дълбоко и да се стреми към светлина и тон”, от своя близък приятел  Търновеца Борис Денев, от френските и руски импресионисти да улавя мига и “да пречупва света през свето лично Аз”, от пъстрите народни носии и още по- пъстрите народни обичаи, от изменчивата и неизчерпаема красота на природата.
Тематични предпочитания на Стоян Василев са  обекти от старата и нова архитектура, градски и селски пейзаж, любимите му планини, широкомащабни проспекти от емблематични за човешката цивилизация обекти по света, екзотични мотиви от Изтока, интимни миниатюри.
 Сред тях са неподражаемите пейзажи от Велико Търново – “първата любов” на Стоян Василев, която  “ го задържа властно и победно” до края на живота му. Единствен той от мнозината български художници, вдъхновени от старопрестолния град  го рисува “портретно”:  като далеко по-приказен и мистично-обаятелен, отколкото е в действителност; замечтано и бленувано като легенда в някогашното славно величие или задрямало в суетата безразличие и скука; като най-романтичния град на света, чиято живописна прелест завладява или като предвековен библейски град.
Върховите са постиженията му в зимния пейзаж, не само в творчеството на автора, но и в родната ни живопис  – снежна и нощна София. В тематичният му обхват присъстват почти всички български  градове  с минало - Пловдив, Мелник, Несебър, Габрово..., отраженията на странстванията му по света – “Парижката Света Богородица”, “Акропола”, “Червеният площад” в Москва, Каналите на Венеция, Будапеща, Истанбул, Алжир...., несъществуващите вече в Пазарджик “Куршум джамия”, “Часовниковата кула”.
Много от пейзажите са населени с множество човешки фигури (също характерна черта на неговото творчество) - народни събори, пазари, манифестации, празнична гълчава, делнична забързаност. А някъде отстрани е съзерцателят Стоян Василев, може би сред нас, сред  великолепието от багри, преливащи от минорни до форсмажорни насроения, силни контрасти и нежни полутонове, светлини и сенки, вдъхновение и страст!
“Понякога храната ми беше на крак – бързам да не ми засъхне боята.”
... Денем рисувах картини, нощем пишех спомени за книги, но дали книгата ще види бял свят, дали картините ми ще бъдат изложени...”

Елена Лютакова,художник
( бивш уредник в Художествена галерия „Станислав Доспевски”)