Роденият в Пазарджик художник Стоян Василев ( 16.04.1904 - 23.03.1977), завещава на родния град цялото си художествено наследство и лична бибилиотека, както и личен архив.
В момента във фонда на Художествена галерия „Станислав Доспевски” са инвентирани над 2 812 творби, над 1200 ръкописа и архивни материали в ТД
„Държавен архив” Пазарджик и 1206 тома в библиотеката на Народно читалище „Христо Ботев” Пазарджик.
Всичкото това богатство е вълнуващ разказ за изграждането на една артистична чувствителност, за нейното хармонично и целенасочено развитие, за учителя и неговите учители, за човека, приятеля, пътешественика, бохема, страстния колекционер на музикални инструменти и часовници, за твореца. Разказ за един честно и почтено извървян творчески и житейски път.
Трудно и смущаващо е да се събере мозайката на неговия многопластов портрет, в който граници между творец, личност и учител няма, както няма и периоди в изкуството му, а има развитие и осъвършенстване на художествения език и изразните средства, освен ако не се следва неговия собствен разказ. Разказ, в който Стоян Василев
“живее със времето, което неминуемо изменя виждането и разбиранията, които вчера са едни, днес – други , а утре ще видим”.
В ръкописа “Поглед към миналото”, малка недатирана
тетрадчица - изповед е описано най-ранното му детство на 13-тото от 14 деца в семейството, на което са обещали да купят обувки, когато премине в първи клас на прогимназията, но така си и остава с панагюрските цървулки; за пердаха, който изял за изгубената гугла, за юношеството му, разкъсано между любовта към музиката и живописта, за влечението му към поезията и както самият е записал, за
“онези неща, които са озарили душата ми и са ме подтикнали в борбата за живот и творческа изява”.“...Аз съм се захласнал по кеменетата, въздишам, че нямам на разположение цигулка, мислейки си, че ако я пипна – цигулката и лъка, непременно ще засвиря като тях, а може би и по-хубаво. Така се разтапях от мъка всяка вечер, като ги слушам тези изкусни цигулари и един кларинетист. Но да притежавам инструмент на онова време ... бе неосъществима мечта. По късно ми падна цигулка от мои близки и след като я стегнах и просвирих съвсем сам, без уроци, същите си я вземаха. Минаха много години, аз все жадувах за цигулка или кларинет. И сега, когато почнах вече да печеля, си купих цигулка, а в последно време и кларинет, за да задоволя онова силно чувство на желание да свиря ..., което не ме остави на мира още от най-ранно детство. Но мога да кажа, че над всички най-съкровени желания по музиката си останаха непобедимите желания по изобразителното изкуство и то живопис. Тези желания ми станаха мои плът и кръв и аз приех живописта като съдба и вложих всичките си сили и копнежи по нея....”Не се учудвайте, че Стоян Василев се научил сам да свири на цигулка – по-късно по свой начин, също сам е научил немски език.
Биографически съдбата на Стоян Василев емоционално и професионално е свързана с Пазарджик. Не само, защото тук са първите му творчески изяви още като ученик и студент. Година след завършване на Държавната художествена академия той се завръща в Пазарджик, където учителствува в Мъжката гимназия “Иван Аксаков” в продължение на 7 години, като междувременно работи като уредник в Археологическия музей “Иван Войводов” към Читалище “Виделина”, инициира създаването на Културно просветното дружество “Родно изкуство”, имащо за цел “да се окрилят и ограмотят в художествено отношение Пазарджишките младежи”, участва в Музикално дружество “М-ро Георги Атанасов”, в Спортното дружество “Христо Ботев”. Дори и напускайки Пазарджик той продължава да устройва изложби в родния град до края на живота си и е един от ентусиастите за създаване на самостоятелна художествена галерия като дарява “най- доброто” от ателието си.
В Пазарджик се формира неговата образна чувствителност и тематична определеност: от художествените сбирки в кожухарницата на баща му, превърнала се в своеобразен културен клуб; от чудните движения на танцуващите циганки в неговата махала, от старините на Пазарджик, които
“запечатва за времето, усещайки, че си отиват за да отстъпят път на новото” – Стария затвор, Куршум хан, Хамама, Берберницата, Старата часовникова кула; от учителите си, личностите на Пазарджик, зевзеците, театралите; гостуванията на известни личности като проф. Никола Маринов, проф. Николай Райнов, проф. Харалампи Тачев; от културните прояви, битовите ритуали; събитията – Падането на Одрин, Голямото наводнение 1911 година и др.
“Работил като учител, живял като творец” - успешното паралелно упражняване на двете дейности - учителска /25 години/ и творческа / до края на живота си/, развиващи се с еднаква важност и задълбоченост.
“Обикновено са свикнали да казват за учителите по рисуване, че те са добри работници в своята работа, обаче лоши художници. На това схващане успешно се противопоставя и доказва младия гимназиален учител Стоян Василев.”- Сава Манолова /из немския печат/. По своя инициатива Стоян Василев изисква от Министъра на Народното просвещение двугодишна специализация в Германия с цел да се запознае с новите методи на обучение по предмета “рисуване” в немските училища. В своя дневник-речник е записал: “Ние много държим на този предмет, като такъв, който има голямо значение за правилното възпитание на младежта”. Вероятно тогава / 1937 – 38 год./ е създал и контакти с Българо-немското дружество в Франкфурт на Майн, Съюза на изкуствата в Салона на изкуствата в Хамбург и Немско-българското културно дружество в Берлин, организирали неговите самостоятелни изложби през 1940, 41,43 год. в Германия.
Служейки на собственото си верую:
“Да бъдем внимателни спрямо учениците си, защото те са строители на устремна нова България”, той предава своя педагогически опит чрез множеството статии по въпросите на изобразителното изкуство и ръководството за учители по рисуване “Чисто и приложно рисуване”. А класичния строеж на неговите картини по много категоричен начин свидетелства, че той има на какво да научи своите ученици.
А ето как го описва Хуго Зикер при запознанството им на изложбата му в Хамбург: “Той е голям строен мъж, с високо чело и тъмни бадемоформни очи, които свидетелстват, че люлката му е близо до изтока. Но както техниката на Василев, която усвои в Държавната академия на изкуствата в София, е от европейско естество, така и самият той е един истински светски човек, който със самоувереност умее да забавлява гостите си при чаша превъзходна сливовица”. Със своето очарование – лично и на “слънчевите” си картини Стоян Василев е един от първите посланици на българската школа, култура и държава в чужбина. По нататък в отзивите за неговите изложби срещаме: “Василев принадлежи към тази генерация от художници на Велика България, да притежава собствен стил - без чуждо влияние и това е, което кара немската душа да го разбере и му направи радушен прием” или “картини от една страна, която крие в себе си безкрайни тайнствени прелести, като приказките на 1001 нощ.”
“Художникът с точен адрес” е може би най-универсалната характеристика на творчеството на Стоян Василев, възторжено и безрезервно приемано както у нас, така и в чужбина, както от критиката, така и от публиката. И днес неговите картини продължават да бъдат интерес за ценители и колекционери. Къде е разковничето на този директен контакт със зрителя? На първо място в неговата класичност, намираща израз в композиционният строеж на картините, в архитектурната и перспективна вярност, различна и причудлива гледната точка, която владеят големите майстори. Авторът притежава необходимата академична грамотност, обогатена от наслоенията на световния художествен опит. Но такива художници има много. Отговорът ни дава самият Стоян Василев:
“Моята любов към изкуството е била винаги да отразявам искрените трепети на душата си. Без емоции, без чувство няма изкуство. За изкуството се изискват чувство, простота и искреност.”Още в най-ранните му изяви известният и много обичан български художник Васил Стоилов предусеща появата на ново явление в българската живопис – раждането на
пейзаж - картина, нещо което до този момент в нашето изкуство няма.
Търсейки корените на това неповторимо по своето художествено и естетическо въздействие явление, ще тръгнем от неговата съзерцателна природа, от неговия авантюристичен дух да открива и покорява, от учителите: Цено Тодоров, от когото е научил “да вижда просто света, да го обича дълбоко и да се стреми към светлина и тон”, от своя близък приятел Търновеца Борис Денев, от френските и руски импресионисти да улавя мига и “да пречупва света през свето лично Аз”, от пъстрите народни носии и още по- пъстрите народни обичаи, от изменчивата и неизчерпаема красота на природата.
Тематични предпочитания на Стоян Василев са обекти от старата и нова архитектура, градски и селски пейзаж, любимите му планини, широкомащабни проспекти от емблематични за човешката цивилизация обекти по света, екзотични мотиви от Изтока, интимни миниатюри.
Сред тях са неподражаемите пейзажи от Велико Търново – “първата любов” на Стоян Василев, която “ го задържа властно и победно” до края на живота му. Единствен той от мнозината български художници, вдъхновени от старопрестолния град го рисува
“портретно”: като далеко по-приказен и мистично-обаятелен, отколкото е в действителност; замечтано и бленувано като легенда в някогашното славно величие или задрямало в суетата безразличие и скука; като най-романтичния град на света, чиято живописна прелест завладява или като предвековен библейски град.
Върховите са постиженията му в зимния пейзаж, не само в творчеството на автора, но и в родната ни живопис – снежна и нощна София. В тематичният му обхват присъстват почти всички български градове с минало - Пловдив, Мелник, Несебър, Габрово..., отраженията на странстванията му по света – “Парижката Света Богородица”, “Акропола”, “Червеният площад” в Москва, Каналите на Венеция, Будапеща, Истанбул, Алжир...., несъществуващите вече в Пазарджик “Куршум джамия”, “Часовниковата кула”.
Много от пейзажите са населени с множество човешки фигури (също характерна черта на неговото творчество) - народни събори, пазари, манифестации, празнична гълчава, делнична забързаност. А някъде отстрани е съзерцателят Стоян Василев, може би сред нас, сред великолепието от багри, преливащи от минорни до форсмажорни насроения, силни контрасти и нежни полутонове, светлини и сенки, вдъхновение и страст!
“Понякога храната ми беше на крак – бързам да не ми засъхне боята.” ... Денем рисувах картини, нощем пишех спомени за книги, но дали книгата ще види бял свят, дали картините ми ще бъдат изложени...”Елена Лютакова,художник( бивш уредник в Художествена галерия „Станислав Доспевски”)
