Георги К. Спасов:
СЕДМИЦАТА 19
Това са стихове на поета Александър Геров, записани в дневника му – един личен изповедник на неговите съмнения, страхове и горчиви упреци срещу управници, номенклатурни ръководители на културата и творчески съюзи. Силно чувствителен, на моменти болезнено подозрителен и раним, Геров разсъждава за същността на политическата система у нас, за колегите си писатели – особено за онези, които умеят да получават постове и привилегии, независимо от посредствения си талант. Често пъти, като герой на Кафка, поетът се чувства объркан и обезкуражен пред неустоимата власт на Държавата, пред нейните почти мистични лостове за натиск и манипулация върху обикновения Гражданин.
И тогава, преди повече от половин век, и сега Държавата продължава да бъде онзи тайнствен, невидим, но мощен регулатор на живота ни. Всичко се прави в Нейно име, Тя е и универсалното оправдание и обяснение за ориентацията ни – на Запад или на Изток, за стандарта ни на живот, за бъдещето ни. В Нейните огромни бастиони лежат като черни биволи министерствата мастодонти, приютили хиляди чиновници, издържани от Държавата, тоест от всички нас, безчетните институти, фондации, сдружения, алианси, дружества...все имена на формации, наврели зурлите си в копанята на Държавата...И липсва т.н. политическа воля за радикална промяна, за силно редуциране на държавните институции и техния състав в съответствие с реалното българско население, адекватно на реалните потребности и възможности на населението. Че то от толкова много Държава не може да се диша. И най-обикновеното ни начинание трябва да бъде санкционирано от някакъв „орган” – нотариат, съд, адвокат, община, полицейски участък, министерство...Гражданинът е сведен до статистическа единица, безименна и безправна пред многоликото лице на Държавата, този „зверски пъкъл”, който ни „гризе, гризе”. Ето защо има анархисти.
А може и да подценявам Гражданина. Ето че медиите услужливо оповестиха кампания „България без пърхот”. Изключително интересна и съдбовно важна за живота ни инициатива, която няма как да не намери сподвижници. Това е истинско начинание, а не онова, с референдума на Слави, с тези негови популистки въпроси. Депутатите да станели 120! И като започна едно иронизиране в парламентарната зала – и от дясно, и от ляво: ами защо да не са 20, ами защо изобщо да има депутати, ами...Пък щели да бъдат по-лесно подкупвани, избирани...Убеждаваме се, че онези, които ни представляват, знаят всички механизми за манипулиране на изборите и още сега разсекретяват всички възможни начини – още по-добри и достъпни за олигарсите – чрез които ще бъдат избирани новите 120 депутати. Очевидно те са резултат от подобни практики, познати и усвоени от техните партийни вождове.
През Седмицата се случиха някои любопитни промени. АБВ излезе от правителството. Калфин и Борисов взаимно се уверяваха, че са работили много добре и че се разделят, едва ли не, с болка на сърцето. Тази игра – на политическа култура и възпитано лицемерие – започна отпреди няколко години, а от електоралната аудитория се очакват аплаузи. Цветовата гама на управлението добива по-откроена и откровена визия – лявото си отива в ляво, дясното/е, тук не може да се разбере точно кое/ си остава вдясно. В Реформаторския блок има очевидна борба за лидерска позиция, за която настояват Демократи за силна България. Това разбичкване на коалицията беше очаквано, даже закъсня.
Дилма Русеф – президентът на Бразилия с „български корен”, както обичаме да се хвалим, беше отстранена от поста си от Сената. И започнаха протестите – едни в нейна защита, други срещу нея. Импийчмънтът за нас е далечно, екзотично и, разбира се, неприемливо понятие, още повече като практическо реализиране. У нас няма почва за подобни „преврати”, а и, както научаваме, управлението ни е почти безупречно. Премиерът се похвали, че в Лондон са ни похвалили за огромните успехи в борбата срещу корупцията. Хубаво е, че ни го казват, инак няма как да го разберем. Инак продължаваме наивно да питаме какво стана с Христо Бисеров, с КТБ-то, с големите обществени поръчки, спечелени от наши хора. Даже вече и не питаме, щото, току-виж, сме ядосали Борисов, а това винаги има последствия. „Навремето Румен Петков ме направи премиер, като ме изгони от МВР. Сега като го гледам...” Не е рекъл, не е станал президент. Така че, по-кротко. А и главният прокурор понаучи нещо от премиера ни, та започна и той да пуска фрази, по инерция наричани „крилати”. Когато висшите съдии понечиха да направят по-бързо своя пленум, на който да обсъдят предложените промени в Закона за правосъдната система, Той иронично ги скастри: „Тази съдебна реформа я правим по-бързо от Октомврийската революция”. Така че, по-кротко.
Нашите евродепутати заплашиха, че България няма да подпише евроатлантическото споразумение за търговия, ако не отпаднат визите ни за САЩ и Канада. Малко сербез го даваме, ама се питам с какво ще ги уплашим. Ние не сме Турция, чийто президент Ердоган открито и категорично предупреди ЕС, че ако визите за турски граждани не паднат, той ще залее Европа с емигранти. Това е друго. Силата е с него, а пред нея принципите плахо отстъпват. Не случайно покривът на Европейския музей в люксембурския град Шенген – символ на европейската интеграция, се срути внезапно в сряда, 11 май. Това не е ли предзнаменование за бъдещето на Европа?
Най-сетне повод за радост – Поли Генова взе четвърто място на Евровизия. Една релаксираща препратка към четвъртото място на нашите футболисти в САЩ през 1994 година. Очаква се народната радост да удави личните огорчения и неверието към онези, които ни управляват.
Александър Геров е роден на 15 май 1919 г. в София. Завършва право в Софийския университет. Поезията му е подчертано философска, разсъдъчна, екзистенциална. Той е поетът на Вселената, взрян в нея с озадаченото удивление на кратковременна жива прашинка:
От дълбокия Космос, гдето вей хладина, като шепот се носи голямата тишина.„Голямата тишина”
Смъртта е ключово понятие в поезията на Геров. Тя идва по-скоро като спасение, отколкото като ужасяващ край на човешкото битие:
Увлича ме смъртта. Пленява ме нейния велик покой. Настъпва отдих и забрава, където се докосне той.„Материя”
Смъртта е най-справедливата присъда над човешките същества. Тя идва, за да равнопостави мъже и жени, черни и бели, богати и бедни, подлеци и благородници. Тя е „отплатата” за онези, които са се помислили за богове и са живели като богове, които са поставяли себе си над другите, които надменно са наблюдавали през прозорците на личното си благополучие нещастието и нуждите на другите.Тя поставя точката на всякакви усилия на когото и да е за каквото и да е.
Точка.
Георги К. Спасов
