02.05 – 08.05.2016

„Не мечтая безсмъртие
и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден...”
„Аз, един от народа”, Пеньо Пенев

    Това са известни и често цитирани стихове на „певеца на бригадирското движение” Пеньо Пенев. Свързал съдбата си с Димитровград, той ни остави художествен летопис на години на ентусиазъм и огорчение, надежди и разочарование. Самият поет е еманация на едно силно емоционално, стигащо до болезненост срастване с обществения идеал, с чистия порив за неговото осъществяване, с непримиримостта към всичко ретроградно, низко, подло, коварно. Само тогава, мисля си, когато погледнем на себе си като важна, въздействаща, посокоопределяща съставка от общността можем да влияем на развитието си, а не песимистично да заключаваме, че от нас нищо не зависи, че други / „така е било, така и ще бъде”/ определят как да живеем днес и утре. Ето защо винаги се учудваме на съседите гърци, които така мощно възстават срещу собствените си управници, когато мислят, че те грешат и че влошават стандарта им на живот. Така направиха през Седмицата и поляците, които за първи път след 1989 година протестираха толкова масово и категорично срещу Качински и политиката му на отдалечаване от Европейския съюз. 250 000 наследници на Адам Мицкевич заляха улиците на Варшава и сигурно ще продължат да излизат, докато не постигнат своето. Исландци, германци, французи, испанци, британци...постоянно ни „изнасят уроци” на гражданско мислене и поведение, на отстояване на личното им достойнство и на решително изискване от управляващите да изпълняват народните желания, да бранят националните интереси, да оправдават представата за честни и отговорни политици. Страхувам се, че ние се превърнахме в една омаломощена откъм граждански инициативи общност, покорно зяпаща и слушаща заупокойните обяснения на лицемери, единствено верни и отговорни пред собствената си партия, на която дължат и властовите си позиции, и материалното си благополучие, и егидата пред евентуално правосъдие. Вече повръщаме от думи като „реформи”, „КТБ, „изборен кодекс”, „конституция”, „референдум”...все понятия, отдавна обезчестени от родната политическа мафия, нарекла сама себе си претенциозно и гаврещо с нас „политически елит”.
    За кой ли път ни „алармират”, че хиляди места в системата на МВР оставали незаети. В същото време имало много кандидати, но те, видите ли, не покривали изискванията от конкурса, а самата процедура се протакала до две години. Сякаш изборът е за супермени, а не за полицаи. А онези, които вече са успели да се справят с високата летва на конкурса, вече могат спокойно да пишат „пед за четри”. Можем ли да допуснем, че умишлено се затруднява кадровото обезпечаване на МВР, за да се поддържа сред обществото внушението за изключително трудната работа на ченгетата и оттук – основанието им за протести и противопоставяне на всякакви реформи, които биха намалили бонусите им? Просто питам.
    Зам.-държавният секретар на САЩ Антони Блинкин ни похвали за борбата ни срещу контрабандата. Нашият премиер го слушаше със скромно наведена глава, като отличничка, изправена пред целия клас за похвала. Друг е въпросът, че контрабандата удря не само нашата икономика, но и чуждите, които са силно заинтересувани да я минимизират. И в този смисъл нашите усилия са резонно поощрени.
    Турският премиер Ахмед Довутоглу подаде оставка, нещо не се разбраха с президента Ердоган – май двамата си представят по различен начин Европейския съюз. Интересно е, че неведнъж президенти и премиери влизат в открити или прикрити конфликти помежду си. Това е особено характерно за нас. И с невъоръжено око се вижда неглижирането на президента от премиера. Пък и сам Борисов преди години заяви, че президент на България може да бъде всеки, стига да е издигнат от ГЕРБ. И е прав.
    Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско. Участва в бригадирското движение в Димитровград. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956), „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“(1959) и „Стихотворения“ (1961) (посмъртно). Той е от „трудните” личности, от онези, които не прощават измяната и отстъплението от идеала. Ето защо напълно логично животът му е труден, изпитанията – и семейни, и професионални, и морални – идват едно след друго...един след друг са и опитите му за самоубийство, докато най-накрая – „ядец, медицино!” в нощта на 26-и срещу 27-и 1959 г. успява. Слушал съм на запис негово изпълнение на поемата му „Дни на проверка” с един дълбок, драматичен глас, категорично свидетелстващ за истински, а не декларирани преживявания. Бил развей-прах, бил пияница, бил гамен...и така да е, Пеньо си остава един от страдалците на своето време, възкликнал горчиво: „О, неоплакан гроб е вчерашния ден!” Той отпадна от учебниците по литература, за да дойдат на негово място „съвременни” поети, отгледани в литературни епруветки, самопровъзгласили се за велики и апелиращи за адекватност на времето, разбирана като редактиране или отпадане от учебните програми на Паисий, на Петко Славейков, на Дядо Вазов, на Любен Каравелов...Но Пеньо Пенев ще остане на своята „пътека”, където

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана...

    И със своето „предсмърно” послание, по вапцаровски „прощално” и по дебеляновски „сиротно”:

Като летен сън минават дните в самотна безутешност,
линее сетно слънце на смелите мечти
и траурна камбана в тревожна безнадеждност
не стихва сред душата, ридае и звъни.   

Георги К.Спасов

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините