Тези стихове на Пенчо Славейков иронизират работата на тогавашното Народно събрание, което е сравнено с „вятърчева воденица”, а държавния герб – с кречетало. Ясно, имаме си традиции, следваме ги.  Ха напред, ха назад – това е стилът на днешните „народни”. Тъкмо решиха, че българите извън страната ще гласуват само в консулствата и посолствата, ето че сега – разбира се, след протестите на нашенци – отстъпиха и  решиха да има и други, по-достъпни места за гласуване. Тъкмо  удовлетвориха желанието на колегите си олигарси почиващите да ползват само хотелите им, а не да строят разните му там палатки и колиби по хубавото ни Черноморие, и то без пари, ето че дадоха „заден” – разбира се, отново под натиска на протести! – и разрешиха къмпингуването и паркирането в близост до морето. Питам се: какво се случва с онези, които подготвят и внасят обречени на провал промени в различни закони?
    Борисов пусна северната тангента на София, Борисов открива и закрива, назначава и освобождава, почуква си главата с онова народно и пленяващо ни с непринудеността си признание „Да чукна на дърво”. Поклон пред политическата му ловкост, която оплете в мрежите си почти всички съвременни партийни лидери на България и сега те примигват като мишки в трици – жалки, обезличени, смешни. Както той самият се изрази, “никоя партия не иска правителството да падне, просто дразнят!”
    До несъмнено КУЛТОВАТА фигура на нашия премиер се нарежда и КУЛТОВАТА фигура на главния ни прокурор. И той започна да печели любовта на народа – особено с онова негово обявено на висок глас КАТЕГОРИЧНО мнение, че бурките трябва да бъдат забранени...И се започна... Пък ето, чета, „почернени майки благодарят” на Цацаров – и за какво? За това, че е отправил искане до Върховния касационен  съд за приемане  на тълкувателно  решение относно убийствата на пешеходни пътеки – колко смело! Е, ще го изчакаме като панацея това „тълкувателно” решение, макар че, мисля, всеки един от нас би трябвало да има право на подобно искане. Защо все НЯКОЙ, все ТОЙ, все ЛИЧНАТА НАМЕСА на ОНОГОВА трябва да разсече Гордиевия възел – ето как у нас, у хората, у „народа” остава убеждението, че сме безсилни, че трябва да се молим, че трябва да разчитаме на нечия благосклонност, а не на законите...пък да не забравяме после и да благодарим... Май ще мине доста време, докато изкореним у себе си това рабско чувство.
    След като загубихме музея в Батак, „законово” реституиран от Светата ни църква, ето че останахме – поне на първо време – и без къщата музей на поета Никола Вапцаров. Наследниците на автора на „Моторни песни” се самонастанили в нея с претенциите на „законови” собственици. В навечерието на празниците един митрополит заяви, че „когато разрешим духовната криза, тогава ще се справим и с финансовата”. Ние обичаме да правим всичко наопаки.
    Иновативен подход за реклама на туризма в страната си е открил бразилският министър на туризма – човекът пуснал снимка на собствената си съпруга по голо дупе – и има защо, тя била Мис Дупе за 2013. Това е истински патриот, готов на лични жертви за ползу родину. Похвално. Но трябва да признаем, че нашите политици са още по-големи родолюбци. Те са готови собствените си г...зове да покажат само и само да привлечат чуждестранни инвестиции. И го правят. В ползу своего.
    Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 година в Трявна. 150 години оттогава... Един от първите истински български интелектуалци, измерим по сила на таланта и духа със съвременните му западноевропейски поети, П.Славейков заедно с Пейо Яворов, Петко Тодоров и Кръстьо Кръстев основават емблематичния за културната ни история кръг "Мисъл", поставил началото на модерната следосвобожденска литература. Аристократичното му презрение към „фасулковците” в нашата литература логично печели тяхната омраза. Но все още Пенчо Славейков си остава единственият българин, номиниран за Нобелова награда за литература, която не се разглежда поради преждевременната му смърт в Брунате, Италия – на 28 май 1912 г. Останките му са пренесени в България девет години по-късно.
    В стихотворението си „Сърце на сърцата”, посветено на поета Пърси Шели и написано по повод неговата 100-годишнина – 1892 г., Пенчо Славейков извежда квинтесенцията на житейската си и творческа философия чрез монолога на Шели:
„От суетните – суетна присъда!
Присъда друга има: който сам
е себе си постигнал, той живей
във вечността...”
    Пенчо Славейков създаде своя „Остров на блажените”, където се настани с комфортната убеденост на самодостатъчен първожрец, начало на всички начала в родната поезия. Достоен син на още по-достоен баща, „като баща си той често обича да мисли не като другите, и не само да мисли, а и говори, що му е на сърце”.
/”Олаф ван Гелдерн”, 1903 г., сп. „Мисъл”/. Но такива прекодумци не са лицеприятни за управляващите, които по йезуитски начин го унижават: новият министър на просвещението С.С.Бобчев го уволнява от поста му директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищен музей, който се намира на четвъртия етаж на Министерството на просвещението, а поетът не може да го изкачва поради физическото си състояние – и той напуска България, този „опак край”, който има за свои „свещени слова/равенство, братство, свобода”, но...”плява под тях/дъвче смирено народа”.
    Седмицата приключи с 1 май – Деня на труда и Възкресението Христово. Дали в това съвпадение няма символно предзнаменование? Не ще ли рече то, че само Трудът ще възкреси Човека? И че не само Вярата ще ни осигури живот след смъртта?
   

Георги К.Спасов



Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините