Казаха, че сме във война. И да бъдем бдителни. Какво да ви кажа?! Гледам в другите държави едни тежковъоръжени лица обикалят улиците, спират, питат, проверяват документи, раници, чанти. При нас такова нещо няма. Ние сме си спокойни - полицията ни пази, институциите се грижат за нас! Както се погрижиха за всичко друго - наводнения, земетресения, свлачища, сигурност, особено в малките населени места, здраве, образование, култура, преборване на онази триглава ламя - корупцията … Всичко, всичко! Нали затова плащаме данъци - да функционират институциите?! Ех, помните ли, драги читатели, как по времето на соца хич не се сещахме за това „дребно” обстоятелство. Че ние - обикновените хора-данъкоплатци плащаме, за да работи тя - Държавата. Мислехме, че парите за това се вземат отнякъде - няма значение откъде. И бяхме благодарни на нашата комунистическа партия и на нейните най-предани синове (тръпки ме побиват от възторг), че така всеотдайно се грижат за нас! О, свещена простота!

Сега обаче знаем и искаме:
Преди всичко да спрат да крадат! И да се засрамят. Властта е отговорност, не привилегия! Поне да имат страх от Бога! Че там връзки, политически чадъри и протекции няма. НЯМА! И всичкото зло, което сътвориш, един ден те застига.
Да спрат с лицемерието и лъжите! Не сме малоумни, можем да преценим защо дори бежанците не искат да останат при нас. Така че приказката „как сме ги стигнали и задминали румънците” е толкова тъжна и жалка, че чак е абсурдна. Макар че аз, поне, се смях от сърце. И целувах телевизора с лика МУ! А по-рано, помните ли, как „ги стигахме” американците. Боже, колко ни падна „стигането”!
Най-после да се появи онзи бленуван бял юнак на коня,
дето го чакаме вече 20 години. И все се припознаваме. Ха този, ха онзи! Че като слезе юнакът от коня, седне на престола и сложи царската корона, хайдееее ... И се гледа юнакът в огледалото, и се кокори, и не може да се познае! Та се налага едни други хора да му подсказват КОЙ е всъщност!
Но стига! Че ще заприличам на едни много „народни” представителки, които тъй рекоха на Шефа: Искаме това, искаме онова! И той с право заподозря бунт на кораба. Той пък един кораб! То и мен да не ме заподозрат в бунт, че ми отиде пенсийката. Затова нека преминем към по-веселки работи!
Докато светът полека-лека ставаше все по-тъжно място за живеене, ние в Пазарджик продължихме да си цъфтим и да се връзваме най-позитивно.

Новината на новините: Светофарите ни се сдобиха със светещи рамки.
Радост голяма! Не можах да спя от вълнение! Ехааа, как ще си светкаме в тъмното - хем светофарчето, хем рамката. Как да не се гордееш, че си пазарджиклия?! Толкова креативно управление! И както казваше другарят Тодор Живков едно време: Перспектива да има! И ние така - таз година рамка, догодина - картина, по-догодина - галерия! Библиотека, исках да кажа!
Втората голяма новина. Тигърчето Саша вече си има партньорка. Забравих й името. Айша ли беше, Айше ли? Ако е така, подходящо е. Че то по нашите улици като се поразходи човек и започва да се чуди в Европа ли е, или в Близкия Изток. Но това са подробности. Важното е младите да се харесват. И да се закачат!

Така може и да влезем в Гинес някой ден …по брой тигри на глава от населението.
Третата новина си е вече суперновина: Ще строим завод на живота! Господ (Кметът) чу молбите ни и ето на - първата голяма инвестиция вече е на прага ни. Ха дано! Не казвам, „ама надали”, защото позитивното няма как да го отречеш. Браво! Скоро и други такива икономически факти да ни споходят!
Покрай тази новина обаче се появи и четвърта, която мен специално здраво ме разтърси. Разбрахме, че любимият ни и многоуважаван кмет е открил новите си ценности. Сиреч, преродил се е и вече ще има други приоритети. Хем ми се ще да вярвам, хем не мога. Ценностите не се променят нито за 2 дена, нито за 2 години. Или си честен, почтен, отговорен, състрадателен и добронамерен, или не си.

Няма как един ден да се събудиш друг човек.
Всъщност може. Да се събудиш с добри намерения. Обаче от предубеденото ми съзнание веднага изскача онази древна мъдрост: „Пътят към Ада е посеян с добри намерения”, чието авторство няма да цитирам, да не се наложи после да се обяснявам и аз кой какво може би не е казал. Двете най-силни човешки „добродетели”, които движели света (казват) били алчността и завистта! Чак сега разбрах защо изобщо не се движа в този живот (да му се не види), освен към пенсийката. Така че да откриеш новите си ценности, след като толкова дълго си ги пренебрегвал, ми се вижда мисия почти невъзможна. Но може и да се лъжа. Ще видим!
И тъй като все ми се сърдят приятели и неприятели, че съм била ужасно скептична и никакъв оптимизъм не лъхал от текстовете ми, сега ще ви разкажа една

много оптимистична история от по-миналото лято.
Три дни от мечтаната лятна отпуска валя като из ведро. Потоци вода се изливаха от небето и се стичаха по склоновете на планината. Но няма как 3 дни да не излезеш да свършиш това-онова, така че като понамаля, тръгнахме с мъжа ми и доброто старо Ауди да свършим една работа на 10-тина километра от курорта. И … пороят ни застигна. По едно време усетих, че сме в ситуация, гледана само по телевизията. Накъдето и да погледнеш - само вода, пътят не се виждаше никакъв, колите също изчезнаха, дъждът скриваше всяка възможност за ориентация къде си, защо си и какво, дявол да те вземе!, правиш тук. Колата изгасна и се оказахме сами насред нищото, заплашени от мътната вода, прииждаща отвсякъде. Паниката ни обзе и в един момент стана толкова страшно  (смейте ми се, колкото искате), че реших да се обадя на децата и да им кажа, че ги обичам ...Съпругът ми, най-трезвомислещият човек в семейството, ядосано взе телефона ми и продължи да се мъчи с подгизналия мотор.

Ако ме питате дали в този момент съм видяла живота си на филм - не!
Нямаше време. Слава Богу, по едно време дъждът намаля и спря. Слязохме предпазливо от колата (водата беше над колене) и видяхме, че сме в подножието на хълм, сиреч на най-ниското място. Трябваше някак да я избутаме нагоре. Тук няма да навлизам в подробности, защото погледнато отстрани бяхме по-скоро комична, отколкото трагична картинка. Мъжът ми буташе, после скачаше в колата, ама тя се връщаше, защото моята сила, както казва майка ми, е само в устата. Сиреч - приказки кола на баир не качват! Отчаяни, мокри, но и вече леко развеселени от ситуацията, гледахме колите, които минаваха край нас, образувайки вертикални пелени от вода, които ни обливаха. Но ние, като съвестни и възпитани граждани, нито им показвахме среден пръст, нито пък крещяхме по тях едни не много хубави работи.

Бяхме просто двама съпрузи на средна възраст, които стояхакрай старата си кола насред потопа и се смееха.
И в този момент … Стигнахте ли дотук, уважаеми читатели? Малко остана. В този момент се появи полицейска кола. Тя спря, от нея слязоха двама полицаи и единият тръгна към нас. Тъкмо отново пробвахме с моят съпруг онова упражнение с бутането, когато една силна ръка подпря колата и тя полетя нагоре. Така летеше, че едва успявах да я следвам. Този симпатичен млад мъж, дежурен пътен полицай от Пазарджик (поне това успях да разбера), буквално сам избута колата ни нависокото. И докато ние се суетяхме около нея, той хукна да помага на други закъсали като нас. Оставихме бедното возило  там, за да изсъхне (!?!) и се прибрахме пеша до вилата - има-няма 3 километра. По пътя ожесточено споряхме,

длъжен ли беше полицаят да ни помогне, или не.
И отново се смяхме, разбира се. Вече 30 години сме заедно и знаем, че трябва да се смеем. Иначе ще се загубим - в нищото, в безвремието и отчаянието.
Ето такива истории, приятели и неприятели мои, ме вдъхновяват - делнични. Затова въпреки критиката, иронията, ехидните ми понякога (за което се извинявам) смешки, вечното ми недоволство и мрънкане, аз вярвам в хората. Като този полицай, за когото никоя медия не научи и никоя камера не засне. Хора с ценности! Вярвам, че не всичко е загубено. И че ние сме повече (простете нескромността ми)! Тези, които се борим с живота и несгодите всеки ден и сме готови да споделим болката с приятел, а неволята с непознат.

Знам какво се случи по-миналото лято.
Срещнах един човек!
И му благодаря сърдечно!

Това е, скъпи читатели, дългичко стана, ама като за 3 месеца се поувлякох.
Хайде, останете си със здраве, пък аз ще бързам, че трябва да се снимам с едни баби от Горно Нанадолнище. Големи сладурки са. Като се върна, ще ви разказвам за тях.
Скоро!


Мариана Бойрикова

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините