Така е с хората – някои се издигат, други не.
   Митко Шилигара е от онези, които се издигат. Беше обикновен общински съветник, а сега е депутат. Как стана това, не ми обяснява – макар че сме приятели от много години.
 - Защо точно ти? – питам го за пореден път.
 - А защо не? – отговаря ми той.
Има логика. Мълча си. Оглеждам го. Загладен, даже заокръглен, марков костюм, скъп часовник, златна гривна на ръката, на гушата…абе изпипан отвсякъде.
 - Ей, а тръгнахме от едно и също място, с равен старт, дето му викат сега.
 - Не се коси, приятелю – успокоява ме Шилигара. – Какво ти е? Имаш семейство, дом, приятели, сигурен доход – щото, нали знаеш, най-сигурният доход е вашият, на пенсионерите. На всяко седмо число – трак, теглиш си пенсийката.
 - И после я ти стигне до средата на месеца, я не.
 - Не се оплаквай. Огледай се – нали виждаш как живеят много други хора – в немотия до шия, болни, изоставени…Така ли е?
 - Така е…
 - А ти – пенсията такава, пенсията онакава…
 - Абе…
 - Няма „абе“! Светът е жесток, приятелю. Отвсякъде заплахи. От финансови кризи, от нахлуване на мигранти терористи, от суша, от наводнения, от земетресения…
 - Има ги тези работи.
 - Има ги я. Не четеш ли, не гледаш ли новини – колко регионални войни се водят тук и там, колко хора се избиват! Какви атентати се случват по света! Та даже и на Парижката света Богородица посегнаха!
 - Ама тя там от пожар някакъв…
 - Пожар! Наивник! Това си е чиста терористическа атака.
 - Не думай!
 -  Газят нарочно пешеходци с автомобили и камиони, взривяват театри, убиват журналисти, стрелят по ученици…Ужасно е! И слава богу, че това се случва далеч от нас. Даваш ли си сметка от колко години живеем спокойно, почти идилично? Е, не може всичко да бъде перфектно и всеки да е доволен, но важното е, че имаме мир. Това малко ли е?
 - Не е. Но все пак…
 - Това е най-важното. Има ли мир, ще го има и другото. Има ли война, нищо друго няма да има. Само смърт и разрушения. Прав ли съм?
 - Прав си. Но все пак…
 - Няма „все пак“. Гледай напред! Я ти остават годинка-две още, я не.Живей си живота бе, човек! На ти сега моята визитка за евродепутат. Да, ще ставам евродепутат. Ще отида в Брюксел и ще им разкажа играта. Няма да се подиграват с нас  някакви си чиновници, я! Хич няма да им цепя басма!
 - Ей, голяма работа си. Ще гласувам за теб. Хайде да те почерпя една бира.
 - Друг път, сега много бързам, трябва да обикалям страната, да се срещам с хората, да чуя болките им, да им помагам – та аз съм ваш слуга, приятелю!
 - Горд съм, че те познавам – казах.
 - А сега да побързам, че съм оставил джипа си в „Синя зона“ – да не се налага отново да им обяснявам кой съм и откъде съм.
И „слугата“ си тръгна.
Ще я бъде, България, ей, ще я бъде! Докато имаме такива депутати и евродепутати, няма от какво да се плашим.

Георги К.Спасов